CHRISTINA - II. III. IV. V

Историите и снимки на някои от най-известните потънали кораби в Черно море и по света, разказани от Михаил Заимов

CHRISTINA - II. III. IV. V

Мнениеот scuba » Сря Окт 14, 2009 12:49 pm

Никаква част от авторските текстове, снимките и информациите не могат да бъдат използвани без задължителното позволение на Михаил Заимов


Четирийсет и една години по-късно с Владо се препичахме на мекото септемврийско слънце в едно варненско кафене, очаквайки среща с Илия Кръстев от института по Океанология. Той набираше ентусиасти, които да финансират експедиция за - както го беше кръстил – „водолазно обследване и идентифициране на потънал кораб на дълбочина 78 метра”.
В този период институтът представляваше тъжна гледка. Остатъците от миналата слава се търкаляха ръждясвайки по двора, а във вехтите кабинети служителите се топлеха с голи реотани подпрени на две тухли. Водолазното оборудване беше на границата да се превърне в музеен експонат и, както по-късно се оказа, беше опасно за живота. Виж, ентусиазмът на ветераните от времето на Кусто, които си бяха разделили секторите на дейност в института, си беше налице. На Илия Кръстев се беше паднала водолазната дейност, която той съвместяваше с обучението на любители гмуркачи в частна школа в курорта „Русалка”. Далеч съм от мисълта да обезличавам някогашните постижения на този динозавър от епохата на покоряването на подводния свят. Къде със знания, къде с късмет и най-вече със здравата подкрепа на плановата държава, Институтът по океанология, ръководен от поколението на Кръстев, е провел ред експерименти под водата през целия период от шейсетте чак до средата на деветдесетте години. Така през 1992 г. по време на една от тези експедиции за проучване шелфа на северното Черноморие, с локатор за страничен обзор на дъното е открит мистериозен кораб, който занимаваше мислите на Илия през онзи есенен следобед.
Разговорът не потръгна добре. Съдбата беше дарила и трима ни с чепати характери, внушаващи чувство за правота на всеки от нас. Кръстев имаше нужда от 15 000 евро и ръководна роля, включваща правото да определя метода на спускане. Ние смятахме, че използването на огромния и непредназначен за подобно начинание кораб на института „Академик„ е скъпа грешка, а да ни казва някой как да се гмуркаме беше абсурдно желание. Опонентът ни беше добър пример за закостеняло мислене и гледаше на Техническото гмуркане като на опасен каприз на непослушни деца. Разделихме се с уговорка Владо и Илия да си пишат по имейлите нещо за газовите смески и декомпресиите и скоро настъпи зимата.
Макар и разделени от огромно разстояние и начин на живот с Владо едновременно стигнахме до решението, че при така поставените условия не бихме участвали в приключението с „Академик„. Не малка роля изигра и вътрешната ни неувереност, че екипът на Илия Кръстев ще се справи със задачата. Междувременно той беше събрал необходимите средства от спонсори-водолази, които ние още не познавахме, и репортерката на БНТ Цвети Атанасова, която щеше да прави филм за експедицията. И така зареден с гориво, остаряла техника и въодушевен екипаж, корабът на института щеше да отплава от Варна в средата на следващото лято без нас.


Юни 2004г.
Три дни след потеглянето започнаха да се долавят първите тревожни сигнали за случващото се на „Академик„. Корабът не успявал да се позиционира над намиращите се 70 метра по-долу останки. Вълната и вятърт въртели закотвеният с носовата котва кораб на института наляво–надясно, докато учудващо, потъналият отдолу упорито си стоял на едно място, обезсмисляйки всички опити да бъде зърнат от също така мяткащия се от кърмата водолазен звънец. Като добавим вълната 2-3 бала и петте тона гориво, които поглъща дневно 1225 тонния „Академик„ моралът на борда падал главоломно на фона на очертаващия се провал. За целия период се извършват общо три опита за спускане с водолазния звънец до дъното, единият от които за малко да приключи фатално за Росен Желязков, който скоро се присъедини към малката ни група. При второто спускане със звънеца, който стига само до 65 метра, Росен се гмурка сред почти пълния мрак царящ на 78 метровото дъно, привързан с така наречената пъпна връв и целелицева маска, за да издирва нещо, което всъщност е на стотици метри оттам. Изведнъж дишането му станало затруднено и той с ужас осъзнал, че газът в недобре напълнените бутилки свършва, за което уведомява стоящата незнайно защо на интеркома лаборантка. Тя посреща новината със смайващия въпрос - „Кой се обажда?”. Всъщност какво би могла да каже? Росен изплувал на апнея делящите го от звънеца 13 метра и с последни сили смъква от лицето си маската, за да поеме спасителната глътка въздух. Този инцидент взривява и без това критичното равновесие на експедицията, създавайки голямо напрежение между Кръстев и неговите спонсори.
Междувременно с Владо гостувахме в прекрасната къща на нашия приятел и също така запален водолаз Владимир М. Живков в Каварна. Той бе открил недалеч перспективен обект на 50 метра дълбочина, който се оказа мистериозен 30-метров кораб, на който се спускахме два поредни дни. На третия вълнението на морето ни закотви на сушата и тримата се разходихме до естакадата на Шабла, където ясно помня как наблюдавахме с далекоглед намиращия се на петнайсетина мили от нас „Академик„ с чувството на деца, които не присъстват на най голямата забава през сезона. То продължи до шест и половина часа на другата сутрин, когато изневиделица ни се обади изчерпилият всичките си ресурси Илия Кръстев, с молба да се присъединим към тях и да се опитаме да се спуснем до тайнствения кораб. На фона на назряващия на борда бунт системата на гмуркане изведнъж беше загубила своето значение. Малко по-късно се появиха и мърморещите участници в авантюрата Росен Желязков и Жельо Бурилков, които демонстративно бяха напуснали „Академик„ с тяхното корабче сипейки огън и жупел по организаторите на техния провал. „Корабче” е подценяващо определение за всъщност доста сериозния рибарски съд, наскоро купен от Турция и вещо управляван от стария морски вълк - бай Иван. Седемнайсет метровия кораб незнайно защо си нямаше нормално име и всички го наричаха Таката. Така че в ранни зори на следващата сутрин след трескава мобилизация и стъкмяване на тон и половина екипировка, порехме вълните с Таката към все по видимия на хоризонта „Академик”. Времето за момента беше добро, въпреки видимите признаци за влошаване, така познати в разгара на лятото. Бе ясно, че е наложително да се бърза. Имахме вътрешна увереност в успеха до момента, в който на около две мили от мястото, капитанът на „Академик” обяви по радиостанцията, че във водата има водолази, затова се налага да изчакаме края на спускането и заповяда да не приближаваме повече. Така прекарахме следващите няколко часа, лъкатушейки се сред надигащите се вълни. Когато най-сетне получихме благословия да се приближим, вълнението приближаваше два бала. Планът ни беше да приложим един изпитан в такива случаи начин за действие, като тралим дъното с двузъба котва, докато я закачим за останките под нас. Успехът на подобно начинание зависи от представата за приблизителното разположение на търсения обект спрямо посоките на света. От предварителните данни бе ясно, че той лежи на дъното от запад на изток, което налагаше да дърпаме котвата перпендикулярно, т.е. от север на юг и обратно, докато постигнем желания резултат. Всичко това бе чудесно, докато не осъзнахме, че това е невъзможно поради изпречилия се на този маршрут, огромен на фона на Таката , – „Академик”. Следващите часове минаха в измъчени маневри между осеяните навред, при опитите да се локализира потъналият кораб, буйове. Свечеряваше се, а до този момент усилията ни бяха безрезултатни. Вълните ставаха все по впечатляващи и в цялата напрегната ситуация взехме решение да се оттеглим към Каварна. Неизказаното помежду ни желание да направим показно на нашата система за гмуркане трябваше да се отложи за по благоприятен момент. Потеглихме към брега и не след дълго научихме, че и групата от „Академик” вдига бяло знаме пред съпротивляващата се цел и поема пътя за Варна. На следващия ден се срещнахме с Цвети Атанасова и телевизионния й екип, които се клатушкаха и в буквалния, и в преносния смисъл.Бяха на ръба на отчаянието заради липсата на материал за телевизионен филм, за който бяха усвоили средства по разни програми. Дори обсъждаха вариант темата да бъде „как се проваля експедиция”. И така този етап приключи и скоро всички се пръснахме кой от къде е.


III.

Росен винаги е бил праволинейният локомотив на нашите експедиции. Трябва, еди-кога си и ще победим! С тези кратки, но ясни насоки той мобилизира двама ни с Владо, а щом и ние се размърдаме връщане назад няма. Вероятно в тази амалгама на характери и гледни точки е химията на нашите постижения. Често в конструктивно разногласие, от момента в който решим нещо, сме обречени на успех. Вероятно това ни е помогнало през последвалите тази история години да осъществим множество „премиери” на кораби, потънали на по голяма дълбочина.
И така, подтикнати от Росен да не живеем с пораженчески вкус в устата, в началото на октомри решихме да се върнем и да довършим започнатото. Поканихме нашия полски приятел и съмишленик Анджей Кручковски да се присъедини към новосформирания екип и ето ни отново в Каварна. Владо М.Живков бе любезен да ни приюти пак и скоро изящният му дом се превърна в туристическа спалня. В прилежащия склад се сушаха костюми, миксираха се газове, пишеха се таблици, компресорите и помпите весело бучаха сред обзелия ни ентусиазъм. Имахме късмет с времето. Уцелили бяхме разгара на циганското лято. Есенните краски смътно напомняха за края на лятото и временната отсрочка преди ноемврийското застудяване. Морската вода все още беше 17 градуса в повърхностния слой, което щеше да ни облекчи при задължителната дълга декомпресия. Този път морската стихия беше на наша страна. Отне ни към два часа време да закачим потъналия кораб с котвата. На другия край на въжето стояха завързани големи буйове, които хвърлихме във водата. Не бе необходимо много време на течението да ги поеме и опъне като тетива на лък стометровото въже. Разчетът ни беше първия ден да позиционираме кораба под нас и да захванем спусковото въже, за да не губим време на следващия ден и да започнем спускането щом се озовем на мястото. Таката не беше от най-скоростните превозни средства и 17-те мили от Каварна й отнемаха по четири-пет часа в едната посока. Така че, тръгвайки в осем сутринта, след пет часа път и три часа тралене денят беше прилично напреднал. Слънцето бързо падаше към хоризонта. Трябваше да се вземе някакво решение. Гледката на напрегнатото въже и неизвестността за какво се е закачила котвата ни накара да се подготвим за спускане. Рискувахме да започнем всичко от начало на следващия ден, ако котвата се откачи и задрейфа по дъното. Ако искахме да започнем начисто се налагаше да слезем и да захванем със здрава верига потъналия кораб. Не след дълго Владо, Росен и моя милост се озовахме в тъмната вода.


22 Октомври 2004г. 16.30ч.
Следваме бялото въже, губещо се в тъмната бездна под нас. Това са моменти на отработени до автоматизъм движения и контролни мисли. Въздуха пуснат ли е? Надуй сухия костюм. Издайнически мехурчета от екипировката, които не би трябвало да са там? Пусни лампата. Добре ли е заредена? Надуй стабилизиращото крило. Още. Още. Изравни налягането в ушите. Пак. Издишай въздух през носа, за да изравниш налягането в маската. Поглед към другите, последван от кратко ОК. Цветовете се губят един след друг. Обкръжени сме от монохромност. На двадесетина метра под повърхността навлизаме в студения воден пласт. Температурата на водата за миг пада от седемнайсет на пет градуса. Около теб е самотно и само лампите на другарите напомнят за познатият ни свят. Някъде под нас предстои голямото приключение.
Очертанията са ясни и след още десетина метра спускане започват да се различават детайлите. Видимостта е над двайсет метра. Смайващо за черноморските ни разбирания. За щастие останките лежат на равен кил, което позволява от раз да се прецени, че постройката на кораба е типична за началото на двайсти век. Надстройката е по средата с хамбари на носа и на кърмата. Не е особено голям. Първото впечатление е за около седемдесет - осемдесет метра. Очевидно не е „Черния принц”.


IV.


Историята на „Черния принц” и как той се оказва край родните брегове.
Често ми задават въпроса има ли съкровища в Черно море. Винаги отговарям утвърдително. Да има, но съкровища исторически, свързани с изключително богатото минало на тази част на света. Корабоплаването в Черно море датира от праисторически времена, но достига апогея си при преселението и колонизацията на бреговете му от гърците, започнала още към края на IIIV в. пр. Хр. Преселници от бреговете на Мала Азия и редица други полиси на Елада основават градове като Аполония Понтика, Месембрия, Одесос, Томи на западния му бряг и Диоскурия и Фазис на източния. През следващите два века търговските им умения в комбинация с корабоплавателните ги правят шеметно богати. Достатъчно е да си припомним историята за Язон и Аргонавтите, чиято цел в преследване на Златното Руно е древният Фазис /днес известно като Поти /, за да осъзнаем колко централно място заема нашето море в древния свят. Язон бяга с Медея към Гърция през земите на днешна България.
За известен период родното ни море е център на света, когато Константинопол е най големия, богат и развит град на земята. Голяма част от продоволствието за изхранване на населението му под формата на жито и риба идва от гръцките колонии. Дървеният материал за строеж и отопление пътува по море от вековните Странджански гори. Местни майстори строят кораби и лодки. Хиляди съда обикалят крайбрежието, натоварени с най- различни товари. Някой кораби се осмеляват да прекосят морето, подтиквани от постоянството на теченията, изпускайки живителния бряг от взора си.
В края на ХIII в., връщайки се от двора на монголския император Кублай хан, Марко Поло прекосява Черно море на път за Константинопал. По късно в книгата си „Пътешествията на Марко Поло” той пише за Черно Море, че то е толкова познато, че е излишно да се описва, тъй като всички, които го посещават и плават по него всеки ден - венецианци, генуезци, граждани на Пиза и много други, добре знаят какво могат да намерят там. Италианци владеят морето през средновековието и част от западноевропейското възраждане. Черно море запада по време на Османската империя, когато се превръща във вътрешно море, а Проливите се затварят по политически причини. През целия период дотогава хиляди и хиляди курса са извършени в едно от най-негостоприемните морета, познати на човека. Море, в което ветровата вълна се надига за миг, принуждавайки моряците да се борят за оцеляване срещу стихията без почти никаква възможност за укритие. В Черно море има само пет острова - всички в района на Созопол. Бреговете му са голи и малкото заливи рядко за защитени от преобладаващите ветрове. Самите кораби през тази епоха са крехки и подвластни единствено на волята на ветровете и мъжеството на екипажа. Железен екипаж в дървен корпус за разлика от днес, когато по-често срещаното е дървен екипаж в железен корпус. Вероятно голямо множество са корабокрушенията през вековете. Превозвали ли са нещо ценно? Мисля, по-скоро не. Този район на света е беден както сега, така и в античността. Какво можете да намерите в един съвременен потънал кораб освен потните кунки на капитана? Нищо. Защо да очаквате богати находки от отминалите епохи? Тук няма златото и скъпоценностите на латиноамериканските галеони, нито богатството на финия порцелан от Китайско море. Наистина един гръцки търговски кораб натоварен с 2000 амфори е безценен от археологическа гледна точка. Това е капсула на времето подобна на Помпей, съдържаща много информация за бита на дедите ни. Но е ценност историческа и археологическа. За съжаление останките на такива кораби по бреговете са подложени на жестоко отношение от свирепите крайбрежни вълни и ветрове и на не по-щадящото отношение на безхаберните човеци в административно слабите ни и неуки държави. Единственото антично и дотогава непипнато корабокрушение недалеч от българския бряг бе открито от Робърт Балард през 2003 година при съвместна с Института по океанология експедиция. На борда на „Академик” откривателят на „Титаник” разполага с най-съвременна сонарна техника, чрез която дъното разкрива тайните си. Балард смята Черно море и слоя сероводород, съхраняващ органичната материя от гниене, за най-богатият музей на Замята. Колегите му от Института по океанология смятат Балард за иманяр и геофизичен американски шпионин. На следващата година Балард продължава изследвания си около Синоп в Турски води, а местните бандити тралят дъното около античния кораб, за да извадят някоя амфора, извършвайки непоправимо световно престъпление. Амфорите по същество са еквивалента на една днешна бутилка. Чудя се дали една бутилка след 2000 години ще се търгува срещу 1000 лева, колкото се иска за една изящно изваяна глинена амфора. Много пари за малко глина. Хората открай време се вълнуват от звъна на друг вид материя. Златото. Съкровища се търсят на съвсем друго място. Това място са архивите. Там един професионален търсач ще прекара седемдесет процента от времето си. В педантично ровене сред прашасали документи и свидетелства от изминали времена. И когато съдбата му се усмихне и той разполага с неопровержими факти, че някога някъде си е потънал тоз и тоз кораб, на борда, на който сред общия опис фигурират и точните цифри на богатствата, превозвани от него, му остава по лесното, да се впусне във физическо търсене на останките. Така през последните десетилетия са открити повечето ценности под водата. Такова търсене е работа тежка, неблагодарна и свързана с огромни разходи. Затова е важен и балансът на възможните разходи спрямо сумата на потенциалните приходи. Тази рационалност не е свойство на мечтателите и авантюристите и често в умовете и очите им блестят несъществуващи съкровища. Те са толкова запленени от възможността за бързо забогатяване, че загърбват очевидни противоречия и нелогизми. Типичен пример за това е легендата за „Черния принц”. Защо Черен е също един от множеството въпроси без отговор в обвиващата го легенда. През 1853 г. в Темза на вода е спусната фрегатата „Принц”. Няколко години по-късно той е един от множеството съдове, наети от английското правителство за превоз на войски, муниции и всякакви товари, подкрепящи експедиционния корпус по време на Кримската война 1853-1856 г. Сухите факти потвърждават, че „Принц” пристига пред Балаклава в Севастополския залив от Истанбул на 8 ноември 1854 г. На 13 ноември при рядко срещана по силата си буря в залива потъват 34 съда, сред които и „Принц”. Съществуващият опис на вещите на борда му в момента на потъването му включва всичко необходимо на войската за предстоящата зима като одеяла, шуби и вълнени чорапи и нито дума за някакви митични милиони злато за заплати на войниците. Как и защо през последващите корабокрушението години, та чак до ден днешен, легендата превърнала „Принц” в „Черния принц” и как на борда му се оказват огромни суми в стерлинги или рубли, историята мълчи. Самите англичани като рационални хора винаги са се отнасяли към тази история с леко презрение. Виж французи, италианци и норвежци до съветската революция неистово претърсват водата пред Балаклава. Легендата продължава с Ленин, който създал ЭПРОН (Экспедиция подводных работ особого назначения) - съществуваща и до днес специализирана военна част за подводни работи, за да извади несметните богатства на „Черния принц” в полза на революцията. След големи разходи и поредния неуспех щафетата е поета от японска компания, лидер по онова време в подводните работи. Поредно фиаско. Опитите продължават от вече 150 години до днешни дни, в които украинският президент Кучма дири следи от несъществуващите заплати на вече призрачните английски армии. Какво е открито досега? Една английска златна монета, една френска и две турски. Насрещните разходи сигурно вече надхвърлят реалните средства, похарчени за Кримската операция. Не стига всичко това, ами и ние българите решаваме да дадем своя принос за украсяване на легендата. Но вместо да отиде и стремително да се впусне под вода, групата около лидерското поколение на управата на Института по океанология решава да пренесе кораба по близо до Варна. Вероятно за удобство. И така родният вариант на легендата е допълнен с теорията, в която силно повредения „Черен принц” е лекичко тласкан от черноморските течения много стотици мили и е намерил гибелта си някъде срещу Калиакра, сред костите на българските девици, хвърлили се от скалата, за да избегнат насилствено потурчване, и мистичните турски кораби, потопени от адмирал Ушаков. България е страна на легендите. Пленителни митове примесени с пивко Дионисиево вино сред нежните звуци на Орфеевата флейта. Реалността е привилегия на англичаните, които официално заявяват през 60-те години, че златото е разтоварено в Истанбул, основната им база по време на Кримската война. Ние нереално, почти невярващи на ушите си, бяхме уверявани от Илия Кръстев, че там под водата срещу Калиакра вероятно ни очакват, святкайки сред мрака, безценните съкровища на легендата.


V.


Това, което виждам нито като епоха, нито като товар отговаря на описанието. Вместо злато виждам товар от дървени трупи. Следвам Владо и Росен, които вече връзват със здрава верига спусковото въже за леерите на разтревожената руина. Моментът е прекрасен и му се наслаждавам, предвкусвайки очакващата ни през следващите дни авантюра. В този момент рутинно проверих манометъра и дълбокомера. Действителността рязко ме изтръгна от обкръжаващата ме романтика. Газовите смеси в двете бутилки от по петнайсет литра необичайно бързо намаляваха на 76 метра под водата. Водата над нас ни притискаше с девет атмосфери. Тук важеше с пълна сила принципът на сър Робърт Бойл, а именно, че „ако определено количество газ се държи при фиксирана температура, обемът и налягането му ще бъдат обратно пропорционални”. Тоест, когато единият параметър намалява, другият ще увеличава стойността си и обратното. Количеството въздух необходимото за дробовете ни оставаше същото на дълбочина. Не може да намалее и обемът въздух в бутилките, които са компресирани под много пъти по-голямо от обкръжаващото ни налягане. Обикновено една водолазна бутилка се пълни до около 200 атмосфери. За сравнение помислете за гумите на автомобила, напомпани само до 2. Една стандартна 12 литрова бутилка, нагнетена до 200 атмосфери съдържа в себе си 2400 литра въздух. Колкото горе-долу има в една телефонна будка. Това количество при любителското гмуркане до към 20 метра обикновено е достатъчно за едночасов престой под водата. Газа в бутилките на гърба ни се свиваше по пътя до устата ни през редукторите за налагане на дихателите ни. Така до дробовете ни достигаше около 10% от наличния въздух. Разполагахме с двадесетина минути, докато го изчерпаме целия. До тогава трябваше да сме се дигнали до 57 метра, където можехме да превключим на първата от трите бутилки, пълни с различен състав декомпресациони газове, закачени за страните ни. Предварително изрично се бяхме уговорили гмуркането да е кратко с едничка цел да осигурим за последващите спускания стабилна връзка между обекта на дъното и подмятаните от вълните буйове на повърхността. Въпреки това усещах желанието на другарите ми веднага да се хвърлят в проучване на останките, но настъпващата нощ и ритмичното подръпване на спусковото въже, вещаещо за прииждащата буря, ме накараха набързо да ги спеша със светлината на прожектора, припомняйки им, че е време да поемем обратния път. Дисциплинираното придържане към плана на гмуркане е задължително условие за сигурността на техническите водолази. С видимо съжаление в очите двамата ме последваха. Не след дълго правехме задължителните декомпресии на път за повърхността. Всеки от нас носи предварително подготвени ламинирани таблици, посочващи по минути колко време на каква дълбочина да прекара, за да се пребори успешно с плуващите в кръвта му мехурчета азот. Точно е сметнато колко минути след началото трябва да пристигнеш на определена дълбочина и на коя минута да я напуснеш, за да се издигнеш до следващата кота. Гледам таблиците и си мисля, че с този график напомням на ватман, но при закъснение няма да се сблъскам с недоволни пътници, а с озъбената смъртница. Такива весели мисли ме занимават през следващия час. Тогава още не ползвах сухи ръкавици и вкочанените ми пръсти с мъка ме одържаха за въжето. С облекчение преминах границата на термоклина около двадесетия метър. Температурата на водата до горе бе седемнайсет градуса, които ми се сториха като топла вана. Настъпи времето за еуфоричното чувство на заслужен успех след добре свършена работа. На повърхността се свечеряваше. Таката неловко се клатеше по вълните, опитвайки се да заходи по удобен начин, за да се прехвърлим през високите бордове. Подавахме една след друга бутилките на надвесените над нас помагачи. Цареше лека суматоха, в която аз ли подадох зле една от моите, помагачът ли зле я върза, но морските дълбини я поеха и това стана първият данък, който платихме на морето през тази експедиция.
Вечерта в Каварна уморени, но доволни, до късно миксвахме новите газове. Рано на следващата сутрин пътувахме назад и надолу. Почвахме същинското проучване. Има няколко сигурни места, където можеш да откриеш името на потънал кораб. Това са от двете страни по бордовете и кърмата, където търсиш изписани с бяла боя букви. Ако нямаш късмет остава една последна възможност. При завършването на всеки кораб обикновено в машинното, около двигателя, се монтира специално изработена месингова табела с името на корабостроителницата, годината на производството и номера на корпуса. Тя е уникална за всеки кораб и единствена по рода си на света. Да я намериш, закачена за стените, посипани с тиня и обрасли с миди, е работа трудна. Често това помещение е и от най-трудно достъпните. Решихме да огледаме левия борд и за наше щастие забелязахме букви под слоя молюски, облепил кораба през годините, прекарани под водата. Почистихме го криво-ляво. Името се сглобяваше буква по буква. Още малко и ще успеем да го разчетем. Усетих, че нещо не беше наред с Владо. След дълги години гмуркане развивате с партньора си една необяснима форма на единомислие и усет за състоянието на другия. Множество пъти, почти автоматично, с Владо сме си помисляли едно и също или сме извършвали сходни действия точно в един и същ миг от престоя ни под водата. Често се шегуваме, че сме като стара семейна двойка, която отдавна е загубила необходимостта да разговаря помежду си и се разбира чудесно с кимвания и знаци. Само разводът и подялбата на общото имущество ни се струват непостижими. Но точно това чувство на неподвижно стъписване, излъчвано от Владо ми беше непознато. Той се рееше абсолютно неподвижен с втренчен поглед в току-що почистения борд на кораба и в този момент осъзнах, че вместо подобаващата за момента радост, цялото му същество излъчваше тъга. И може би усещане за някаква съдбовна несправедливост. Един замах на плавниците плавно ме постави в удобно положение, от което да надникна през рамото му към сега ясно видимия надпис. CHRISTINA. Всичко за миг дойде на мястото си с кристална яснота, подобна на обкръжаващата ни вода. Кристина беше името на дългогодишната приятелка на Владо, с която той наскоро се бе разделил и по която, типично по негов си начин, тихомълком страдаше. И ето на осемдесет метра под водата и хиляди километри, делящи го от бившата изгора, едно корабокрушение по един особено циничен начин му напомняше за неговата потънала любов. Тази тема има и още едно неочаквано продължение - след няколко години Росен щеше да свърже живота си с момиче, носещо същото име. Безкрайни в странността си са любовните превратности на съдбата, както над, така и под водата.
Продължавахме проучването ни. От надстройката на капитанския мостик не беше останало много. Хаотично се бяха размесили изгнили дървени панели, врати и прозорци без стъкла. Самотно и в пълна изправност между тях стърчеше щурвала. На земята до него лежаха компаси и бордови светлини и лампи. Телеграфът, с който са се предавали командите към механиците в машинното, беше затиснат от една дъска. В нещо като чекмедже имаше покрит с тиня бинокъл. Усещането да си първият човек, докосващ този замръзнал свят след толкова години беше нереално. Към носа целия преден трюм беше запълнен с дървени трупи. Висока мачта с бига сочеше право към повърхността. Около трюма се забелязваха обичайните за такъв кораб винчове, с които са товарили стоката. Продължихме по коридорите край каютите, в които цареше безпорядък. Вратите им бяха изпопадали, което ни позволи добре да ги огледаме. В кърмовите трюмове същият товар изпълваше кораба. Завърнахме се обратно покрай високия димоход. Двайсет минути минават като миг. Кратък поглед към манометъра. Къде са приятелите? Въздухът е на привършване. Знак с палеца нагоре. Време е да поемем пътя към въздуха и светлината. Всичко вървеше според плана. Оставаше да заснемем видяното с видеокамера и мисията беше изпълнена. Това е за утре.
На следващия ден пак бяхме точни на срещата със старата красавица. В този ден спускането за малко да завърши фатално за мен. Споменът за случилото се и днес, пет години след това, е ярък в съзнанието ми. Спусковото въже, здраво вързано за кораба на дъното, потъваше под особено остър ъгъл, което свидетелстваше за силно подводно течение - нещо, с което бяхме привикнали при спусканията ни на потъналия недалеч от Созопол кораб „Родина”. Енергично се придърпвах с ръце, една след друга, преодолявайки съпротивлението на нежелаещата ме стихия. Не след дълго се загледах в едно омотано около върха на мачтата въже, което абсолютно хоризонтално изчезваше в тъмата на десетина метра от нас. Реших, че другият му край е закачен около множеството котвени линии, остатъци от предната експедиция и това обяснява необичайната му за гравитацията геометрия. Скоро по тъжен начин щях да осъзная колко далеч от истината съм бил. След още няколко придърпвания се намерих на нивото на борда на кораба, който виждах в цялостното му великолепие, недалеч пред мен. Светлините на момчетата като светулки вече щъкаха по него. Стори ми се чудесен план за снимки и идеята да го заснема приближавайки към него с плуване бе особено привлекателна. Намирах се на няколко метра над дъното, когато се пуснах от въжето и се заех да наглася видео камерата и нейното осветление. Това ми отне около минута въртене на разни копчета и бутони. Плавно я вдигнах готов да започна снимките. Това, което видях през визьора смрази кръвта ми и за миг осъзнах в каква опасност се намирам. Мощта на течението надхвърляше многократно всичко, с което се бях сблъсквал досега. Корабът се отдалечаваше от мен плавно и безвъзвратно подобно на влак, потеглящ от перона на гара. Набирайки скорост при това. Заплувах с всички възможни сили. Първите няколко момента на безгрижие бързо се смениха с нарастваща тревожност, когато забелязах, че усилието ми е безрезултатно и течението безмилостно ме отнася в забравата. Никой не поглеждаше към мен, а скоро нямаше да има и защо. Бях вече прекарал няколко минути на дълбочина надхвърляща 70 метра, което изискваше задължителна декомпресия от поне трийсет минути. Това нямаше да ме затрудни. Бяхме тренирали многократно сходни ситуации. Следваше да сметна наново, този път наум, разчета на изплуването, което трябваше да е с абсолютно контролирана плаваемост. В среда с напълно отсъстващи визуални референции. Намирате се в нещо напомнящо мъгла, в която единствения усет за горе и долу е посоката на издигащите се мехурчета, постоянно намаляващи в бутилката на гърба. Обречен съм да разчитам само на верните дълбокомери за точното разстояние, делящо ме от морската повърхност. Последните трийсет метра щеше да ме подпомогне буят, който щях да напълня с въздух и да изстрелям нагоре с надежда. Надежда, че някой от Таката ще забележи самотния червен балон, вече отнесен на стотици метри от същото това злокобно течение с неговото постоянство, както на дъното, така и на повърхността на развълнуваното море. Ако това не стане за времето необходимо ми за преодоляване на оставащите метри до изплуване, последващите ми виковете щяха да са съвсем безплодни. Щях да се намирам абсолютно сам сред нищото, опасан с осемдесет килограма безсмислена техника, висяща от всичките ми страни. Отнасян с равномерна скорост към хипотезите и множеството въпроси защо и как, на които никога нямаше да мога да дам отговор. Просто бях до тук. Пулсът ми се учести, покаченият адреналин ми даде сили да засиля темпото. Съзнанието, което ми помагаше да потисна надигащата се паника, ясно ми показваше, че усилията ми са обречени. Вече плувах с темпо, на което би завидял всеки атлет. Уви, резултатът оставаше непроменен с голяма преднина в полза на течението. Силите ми бяха на изчерпване. Критичността на ситуацията се подсилваше от факта, че не трябва да се плува с такава интензивност на подобна дълбочина, тъй като засиленото кръвообращение допълнително насища тъканите със свободно плуващите в кръвта мехурчета азот, което удължава времето за декомпресия. Въздухът нямаше да ми стигне. Бях се набутал в кръговете на ада. Между другото скоро след тази случка научих и името на това особено течение - Дяволското. Но сега ми трябваха решения, а не реторични названия. Нагоре, нагоре. Към въздуха и светлината. Трескаво калкулирах в главата си таблици, проверявах налягането в бутилките, стараейки се да контролирам до колкото мога изплуването. Настроението бе доста минорно до момента, когато изневиделица се появи края на това премеждие. Той прие формата на онова вертикално носещо се въже от началото на историята, което изплува от тъмнината пред мен точно когато вече бях загубил надежда за благополучен финал. Оказа се, че въжето се рее свободно, подържано в това положение единствено от неистовия напор на течението. Възползвах се от неочакваното спасение и се вкопчих в него. Оттам пътят до мачтата, надолу до кораба и обратно вече по спусковото въже бе детска игра. Макар да изглежда смешно, след този случай Владо все се възползва да ме иронизира, че трябва много внимавам кога и къде се пускам от въжетата в живота.
Ниското есенно слънце весело проблясваше между сушащите се водолазни костюми, изпращайки ни за последно тази година в тричасовото ни завръщане към Каварненското пристанище. Бях въоръжен с чудесен спомен и едно име - Кристина, което щеше да ме препрати към следващия етап на приключението, завинаги носещо за нас това име. Етапът, в който щях да разбуля енигмата на въпроса - коя си ти, Кристина?
Да откриеш името на кораб, без да знаеш годината на потъване е лош късмет. Това си мислех, гледайки дългия списък с Кристини, потънали из различни краища на света. Съществуват два сериозни регистъра за кораби – „Лойдс” и „Бюро Веритас”. Техният отговор на запитването ни дали случайно не могат да ни разкажат историята на „Кристина”, която се намира на дъното на Черно море на петнайсет морски мили от Каварна представляваше сух списък с кораби носещи това име, съответния тонаж и годината и мястото на потъване. Ние също ги бяхме подвели с периода. Съдейки по видимата направа на кораба от началото на миналия век, грешно заключихме, че е потънал след натъкване на мина в периода около Първата световна война. Кораби, носещи това име има безчет, само дето не са потъвали край нашите брегове през първата половина на века. Тази новина внесе допълнителна мистерия и малко ни разочарова. Вече ни беше покрил студът на зимата, което ме караше да се застоявам повече у дома пред компютъра и най-голямото откритие и надежда на човечеството - Интернет. Чрез него отправих множество запитвания до специализирани в корабната история сайтове. Често това са форуми на хора, търсещи корените си в големите миграционни процеси заселили двете Америки през вековете. Има безброй страници на корабомоделисти, компании за превоз на товари по море, океанолози, следящи пулса на най големия жив организъм, и какви ли не ентусиасти, споделящи морските си страсти и живот в глобалната мрежа за контакти между хора разделени понякога от стена, понякога от континент. В този безкрай от информация потопих като въдици моето запитвате. Оставаше да чакам и да се надявам.
Добрата новина пристигна от Англия един предиобед през януари. С лаконичен и изчерпателен мейл, сякаш цял живот се е занимавал с този въпрос, обстоятелствата около на потъването на нашия кораб ми бяха разбулени от Тед Финч - администратор на сайт, посветен на океанските стихии и съдбите на хората, дръзнали да им се противопоставят. Бях попаднал на техния форум преди няколко дни и ето получавах отговор на моето запитване. Беше написан от един от страстните изследователи на морска история - Боб Сондерс. С безгранично любопитство четях и препрочитах двайсетте реда, поставящи край на дългото търсене. Бяхме уцелили относително точно периода, в който корабът е бил построен, ала разминаването с периода на предполагаемото потъване бе половин век. „Кристина” бе ударила дъното през септември 1962 г.. Оттам до гръцкия официален доклад, описващ обстоятелствата около потъването, бе лесна крачка. Причините за катастрофата сухо ще приведа по-долу с дословен цитат от гръцкия документ:
При товаренето на кораба подът на коридора към машинното отделение се е намирал около равнището на ватерлинията. На това място са и свръзките на пода с корпуса на кораба. Върху пода на коридора са били закрепени овални дървесни трупи с дължина 2-3 метра с голяма тежест. Корабът при отплуването се е клател леко. Следователно, ако е имало различни празни пространства при закрепването в коридорите на товара, той е могъл да се движи наляво или надясно. При тези движения кръглите трупи биха могли да се удрят в обшивката от дясната страна. Вероятно при въпросните постоянни удари и поради старостта на морския съд, връзките на ламаринените листове са се разхлабили точно около ватерлинията. След разхлабването на връзките вероятно някоя хоризонтална или вертикална заварка на листовете се е разкъсала, създавайки отвор, през който, тъй като е бил на равнището на ватерлинията, е започнала да навлиза бавно вода, която проникнала в съда отгоре или отдолу на коридора. Навлизащите води са се събирали с течение на времето вътре в десния склад за въглища, запълвайки го постепенно с вода. При отплуването от Галац до часа на произшествието от трюма са били изпомпани около 6 тона вода за котлите и от цистерните с нафта около 7 тона нафта, взимайки предвид, че при отплуването от Галац са били запълнени само наполовина цистерните с нафта, което като цяло е довело до следните последици. Съдът е станал по-лек около кила с около 13 тона. Възникнали са свободни от течности пространства вътре в кораба – в цистерните с вода и нафта. Същевременно, съдът е станал по-тежък отдясно вследствие навлизането на вода от десния склад, като така се е създало и там свободно от течности пространство. Вероятно товарът да е натежал от дясната страна и отзад на кораба вследствие на намокрянето му от вълните. Вследствие на горепосочените факти, корабът е променил първоначалното си равновесно положение в ново положение, при което е имало крен от около 15 градуса надясно. Когато старши-механикът отворил вратата на склада, събраната там вода нахлула внезапно в машинното отделение, създавайки неточното впечатление за непосредствена опасност.
Старши-механикът счел ситуацията за безнадеждна и на основата на това свое впечатление пристъпил към спиране на котлите за избягване на евентуален взрив. По всяка вероятност не е бил направен никакъв опит за изпомпване на водата. Корабът е бил лишен веднага след спирането на котлите от всякакво средство за преодоляване на съществуващия теч и вече е бил осъден. Тогава намиращите се в машинното отделение видели, че водите нахлуват от склада за въглища от височината на коридора. От напрежението присъстващите останали с впечатлението, че водите, като че ли нахлуват от голяма пробойна от височина 3 метра и от отвор с размери 2 х 0.50 метра, но ако това действително е било така, то корабът е щял да потъне за много кратко време, а нямаше да продължи да плува още поне 10 часа, което води до извода, че течът не е бил толкова масивен.
Останалата част от екипажа се е вслушала в заповедите на капитана и напуснала кораба, като в крайна сметка била спасена от италианския параход ARDEA, доплувайки до него със спасителна лодка.
Загиналите мъже станали неволна жертва на лабилната си нервна система, поради което напуснали кораба паникьосани и попаднали в морето, въпреки заповедта и указанията на капитана. Ако се бяха вслушали в своя капитан и бяха последвали останалата част от екипажа, със сигурност щяха да се спасят и те. Поради факта, че корабът е плувал над 10 часа след получаването на крена отдясно и от установеното впоследствие, разбира се, възниква мисълта, че ако са функционирали нормално средствата за изпомпване и са били направени някакви сериозни опити за преодоляване чрез тях на теча, дори и за кратко време, корабът вероятно е щял да доплува близо до брега или да бъде довлечен до него, тъй като се е намирал на разстояние от 7 мили от него, което най-малкото е щяло да обезпечи живота на екипажа.


Останалото вече го знаете. Всъщност, не съвсем. След като изцяло забравената история на „Кристина” стана общоизвестна и благодарение на усилията ни възкръсна, един приятел си спомни, че е чел нещо подобно в алманаха „Фар”, но не помнеше годината на изданието. След известно търсене в броя от 1977 година, намерих статия, посветена на влекача „Нептун”, участвал в множество спасителни операции по море през 60-те и 70-те години на миналия век. Разказът за потъването на „CHRISTINA” е сравнително изчерпателен, с изключение на комичния финал, белязан с идеологическия печат на времето. Според автора след цяло денонощие търсене в морето на пострадали от корабокрушението, екипажът на влекача се прибрал във Варна след като бил уведомен по радиото , че всички от потъналия параход са спасени от минаващ наблизо „съветски кораб”?!?!. Като си помисля само, че отговорът на загадката се е намирал през цялото време на лавицата в библиотеката ми.

София-Созопол, 2009 година.
CMAS Diver ***
Аватар
scuba
 
Мнения: 2303
Регистриран на: Пет Юли 18, 2008 11:06 am

Re: CHRISTINA - II. III. IV. V

Мнениеот Ilia Krastev » Чет Ное 26, 2009 2:37 pm

Истината за “Истинската история за Кристина”


Здравейте колеги,

Поводът за моята изява е статията на Михаил Заимов “Истинската история за Кристина”, публикувана в бр.3, 2009 на списанието DIVING BG, както и в интернет страницата Aquaborn (http://www.aquaborn.net). Кой знае защо, в иначе занимателния материал, авторът излиза от темата и се впуска в описание на техническата изостаналост на Института по океанология и “закостенялото мислене” на моята личност. Авторът си служи с неаргументирани обвинения, намеци и откровени неистини, които могат да формират редица заблуди.
Заблуда първа:
Институтът се занимава с непрогресивни водолазни технологии, а Илия Кръстев, като негов представител, не иска да приеме модерния метод на техническото гмуркане.
Ето и един цитат, който илюстрира отправените обвинения: “Опонентът ни (Илия Кръстев - бел. И.К.) беше добър пример за закостенялото мислене и гледаше на техническото гмуркане като на "опасен каприз на непослушни деца”.
Истината:
Авторът на статията се опитва да сравнява два различни водолазни метода – промишлен (commercial) и спортно-развлекателен.
Независимо, че и двата метода са базирани на едни и същи физически и физиологични принципи, практикуването им изисква прилагането на коренно различни технически средства и способи поради различните задачи, които решават. Всякакви опити за съпоставяне на тези два метода, като се използва критерият “прогресивност”, са съвършено неоснователни. Това е все едно да сравнявате транспортната и пътническа авиация с делтапланеризма.
Давам си сметка, че по-голямата част от водолазите в България се занимават с развлекателни и спортни спускания, и затова се налага да поясня, че в цял свят промишлените дълбоководни (дълбочина по-голяма от 50 м) водолазни методи се основават на използването на водолазен звънец (открит или закрит тип в зависимост от дълбочината и естеството на подводната работа), в съчетание с барокамерен комплекс и животоосигуряващи системи.
От 1975 г. в Института по океанология се работи по програма за създаване на технология за водолазни спускания на дълбочина до 200 м, за целите на морските проучвателни и добивни дейности за нефт и газ и за нуждите на военно-морските сили на България. Като ръководител на този проект моята служебна задача беше да развивам и доколкото е възможно да прилагам в практиката създадените в ИО промишлени технически средства. Затова смятам, че моето предложение да се използва открит водолазен звънец (ОВЗ) за опознавателни спускания на потънал кораб на дълбочина 78 м не е признак на закостеняло мислене. Прилагането на такива средства и методи е рутинна професионална практика и в момента. Последното могат да потвърдят наши водолази, обучавали се в най-реномираните професионални училища във Форт Уилям, Осло и Марсилия. От друга страна, никога не съм гледал, не гледам и в момента, на техническото гмуркане като на „опасен каприз на непослушни деца”, но ако една и съща работа може да се изпълни с промишлени (комерсиални) методи и със спортни, моите предпочитания са на страната на първите. Във Великобритания е в сила закон, според който, ако дадена водолазна дейност е възможно да се извърши по метода “снабдяване от повърхността” (surface supply), е недопустимо тя да се извършва посредством автономна екипировка. Този закон действа за по-голяма безопасност. Статистиката показва, че при 50 инцидента с водолази 49 са станали при използване на автономна екипировка.
Друг е въпросът за техническото състояние на нашите съоръжения по време на въпросната експедиция през 2004 г., на който ще се спра по-късно.
Заблуда втора: хронология на събитията.
Ето моята версия за хронологията на събитията свързани с експедицията на ИО през 2004 г.
През 1991 г., в рамките на експедиция, организирана от Центъра за океанско инжинерство, инж.Валентин Тасев, в момента научен сътрудник в Института по океанология, с помощта на сонар за страничен обзор намира четири подводни обекта в северната част на нашето крайбрежие - два от тях са известните в момента съветски подводни лодки пред Шабла (на 59 и 60 м), един малък кораб (на 63 м) и въпросния обект, по-късно идентифициран от BSTD като кораб “Кристина” (77-78 м). Валентин Тасев описва подробно находките, като прилага и сонарните записи в статията “Searching for sunk objects in the Bulgarian 12 mile zone” Valentin Tasev, Institute of oceanology-BAS, Fifth International Conference on Marine Science and Tehnology-Black Sea 2000
Изображение
Изображение
Изображение
През 2000 г. започнах да лансирам идеята за съчетаване на изпитанията на дълбоководна водолазна техника с обследване на атрактивни подводни обекти и по-точно този, който беше открит от В.Тасев на дълбочина 78 метра. Смятах, че по този начин можеха да се осигурят необходимите финансови средства за изследванята под формата спонсориране срещу реклама.
През 2002 г. една банка се съгласи да финансира 15-дневна експедиция, но в началото на 2004 се отказа.
Първите ми контакти с Росен Желязков са от 2000 г., а с Владо Явашев - от началото на 2002 г. И двамата желаеха да участват в експедицията за обследване на неизвестния кораб, като Явашев препоръчваше това да стане с методите на техническите спускания. Аз настоявах спусканията да се извършват с помощта на отворен водолазен звънец по причини, които вече посочих. Въпреки това, още същата година (ноември 2002 г., дадох съгласието си да се включат технически спускания. Разговорите с Явашев, както тогава, така и по-късно, до началото на експедицията бяха професионални, делови, всеки излагаше аргументите си и не си спомням той да е квалифицирал техническите средства на Института по океанология като “остарели” или “опасни за живота”. Просто той държеше на метода, който познаваше и в прилагането на който имаше опит.
През 2003 г. са проведени разговори с Цветелина Атанасова от БНТ за филмиране на експедицията (това беше част от опита за финансиране) и от това време, доколкото си спомням, са първите ми контакти с Михаил Заимов. Тогава той не вземаше участие в разискването на организационните и технически проблеми. Желю Бурилков също беше един от ентусиазираните кандидати за участие.
Не отговаря на истината, че през 2003 г., още при първите си контакти с мен, Владо Явашев и Михаил Заимов са стигнали до решението, че при така поставените условия не биха участвали в “приключението с “Академик”. Непосредствено преди началото на експедицията (19.03.2004) Явашев подвърди участието си както и на още двама души от неговата група.
Заблуда трета:
Съдържа се в цитата “Водолазното оборудване (на Института по океанология бел И.К.) беше на границата да се превърне в музеен експонат и както по късно се оказа, беше опасно за живота”.
Истината:
След 1992 г. част от дълбоководното оборудване на ИО беше консервирано поради липса на финансови средства за подържането му, но все още не беше в състояние на музеен експонат. През 2006 г. елементи от това оборудване бяха купени от холандската компания “Blue Stream”, която не се занимава с музейни експонати. Специално за експедицията през 2004 г. всички системи на ОВЗ бяха основно ремонтирани и модифицирани, така че да отговарят на най-високите световни стандарти.Т ъй като има запазена техническа документация и снимков материал от този период всеки, който е запознат с подобна техника, може да се увери в това.
Отворен водолазен звънец на професионална водолазна школа във Форт Уилиям, Шотландия, към 2008г.
Изображение
Отворен водолазен звънец на ИО по време на въпросната експедиция
Изображение
Давам тези две изображения, за да се направи съпоставка с материалната база ползвана от нас и тази на едно от най-реномираните водолазни училища в света.
За тези, които биха желали да направят обективна оценка на съоръженията и нивото на безопасност по време на експедицията, ще добавя, че на борда на осигуряващия кораб имаше готова за работа декомпресионна камера, с която можеше да се изпълни всеки от режимите на US Navy, а така също бе осигурено и дежурство на един от най-опитните по това време специалисти по водолазна и хипербарна медицина д-р Петър Ганчев.
Единственият аргумент на М.Заимов за “опасната за живота техника на ИО” е описанието на инцидента с Росен Желязков, който е предаден некоректно и непрофесионално. Некоректно - защото анализът и заключенията са направени от неочевидец и неспециалист на базата на едностранна информация. Ако Михаил Заимов се интересуваше от обективната истина, би могъл да получи информация от най-малко още 4 преки участници във водолазното спускане. Непрофесионалната интерпретация на случая се вижда от описанието на реакцията на “дежурната на интеркома лаборантка”, която на съобщението на Росен Желязков за инцидента пита “кой се обажда”. Всеки човек, запознат с методиката за работа с ОВЗ, ще потвърди, че това е най-нормалната за момента реакция, тъй като водолазите под вода са двама или повече (един т.нар. bellman и един или повече работещи извън ОВЗ) и за да може осигурителният екип на повърхността да добие представа за ситуацията и да реагира адекватно, водолазът, който се обажда, трябва да се обозначи – Diver one to surface или Surface, here is diver one.
Подробности по инцидента и участието на Росен Желязков в него тук няма да разисквам, тъй като моята професионална етика не ми позволява да обсъждам поведението на трети лица, но още веднъж напомням, че документацията от експедицията, включително инструкцията за действие в аварийни ситуации, е налична, а участниците във водолазното спускане са все още живи и могат да свидетелстват.
И още нещо. С “остарялата” техника в рамките на експедицията са извършени 7 спускания, две от които на дълбочина 78 метра. Извършени са успешни учебно-демонстративни спускания на хора с малък или никакъв водолазен опит.
Заблуда четвърта:
Пристигналите на помощ Явашев и Мишо Заимов не успели да извършат водолазно спускане, тъй като корабът “Академик” им попречил, като застанал на пътя им.
Истината:
която М. Заимов все пак с половин уста признава, че нито ИО, нито групата на Явашев тогава успяха да направят оглед на потъналия кораб поради лошите хидро-метеорологични условия – вълнение 2-4 бала. За групата на ИО има и още една причина, която е отразена вярно от Заимов, и това е невъзможноста на кораба “Академик” да се позиционира добре над потъналия кораб. А най важната причина все пак е недостатъчният финансов ресурс, което предизвика недостига на технологично време.
А колкото до обвинението, че корабът “Академик” е попречил на Явашев и Заимов да изпълнят мисията си, мога мога да кажа само, че капитанът е следвал стриктно международните правила за корабоплаване и не е могъл да промени позицията на кораба, тъй като в това време се е извършвала водолазна работа.
Заблуда пета:
Нищо от казаното за ролята на ИО и на моята личност в създаване на легендата, че корабът “Принц” може да е целта на нашите изследвания, не е вярно. Направо съм изумен от пълното изопачаване на фактите.
Заявявам категорично, че никога не съм вярвал на измислицата, че корабът “Принц” може да е потънал край българския бряг.
Истината е, че Траян Траянов публикува в Морски вестник 01.10.1996 г. статия “Възкръсналата легенда за “Черния принц”, в която лансира хипотезата, че двата кораба може да имат нещо общо. Не съм поддържал тази хипотеза, най-малко поради факта, че по сонарния запис специалистите датираха открития от Тасев кораб не по-рано от началото на 20 в., а корабът “Принц” е потънал през 1854 г. След лансирането на тази хипотеза, в общественото и медийно пространство, и особено след като обявихме, че се подготвя експедиция за обследване на открития неизвестен кораб, бях атакуван многократно от журналисти, на които много им се искаше да поддържам измислицата на Траянов. На тях и на участниците в експедицията винаги съм казвал, че обектът, който ще обследваме, не може да бъде “Принц”. Както споменах вече, повече от 40 години се занимавам почти изключително с изследвания, свързани с дълбоководни водолазни технологии за целите на промишленото и военното дело и всякакви фантазии, свързани със “светкайки сред мрака безценни съкровища на легендата,” могат да съществуват в главата на Михаил Заимов, но не и в моята. Не съм чувал някой от “модерното поколение на управата на Института по океанология (да - бел И.К.) решава да пренесе кораба (“Принц” - бел.И.К.) по-близо до Варна”. Не мога да се съглася и с това, че колегите ми от “Института по океанология смятат Балард за иманяр”. По време на извършените съвместни изследвания между ИО и д-р Балард бяха изписани какви ли не глупости, но доколкото си спомням, за иманярски шпионин го обявяваше единствено проф. Божидар Димитров, който няма нищо общо с Института по океанология.
И накрая бих искал да кажа, че нямам нищо против дейността на групата BSTD, приветствам пионерската им мисия в прилагането на технически спускания в България, намирам издаването на списание Diving BG за полезно начинание, смятам че Владо Явашев е безспорен авторитет в областта на техническите спускания, но не мога да приема безкритично всички техни публикации и действия, особено когато не кореспондират с научно доказани факти и тенденции. Освен това мисля, че демонстрираното от някои членове на групата невероятно его, финансово превъзходство и пренебрежително отношение към други водолази води понякога до комични ситуации, за което ще приведа само един пример.
Освен изопачената истина, която М.Заимов представя в статията си, той е на път да открие нов химичен закон с твърдението си: ”Под водата обаче азотът преминава от газообразно в течно състояние. И тъй като се втечни, той навлиза в дробовете, в кръвоносната система, в костите, в мозъка.” (Вяра Петрова “Нирвана в дълбокото” сп. Gentlemen, бр.8, 2008 г.) Подобно твърдение се съдържа и в други публикации на М.Заимов, които оставям без коментар.
Аватар
Ilia Krastev
 
Мнения: 2
Регистриран на: Чет Ное 26, 2009 10:55 am

Re: CHRISTINA - II. III. IV. V

Мнениеот Vlado Yavachev » Съб Дек 05, 2009 8:25 pm

Господин Кръстев пропусна един факт.
Tяхната експедиция струва 20,000 евро и направиха 0 успешни спуска.
Hашата експедиция струва 2,000 евро и направихме 15 успешни спуска.
Аватар
Vlado Yavachev
 
Мнения: 35
Регистриран на: Сря Сеп 10, 2008 6:51 pm

Re: CHRISTINA - II. III. IV. V

Мнениеот Ilia Krastev » Пон Дек 07, 2009 4:14 pm

Въпросът за стойността и успеха на водолазните спускания е важен, но досега не го коментирах, тъй като не беше засегнат в статията на М.Заимов. След като Владо Явашев го повдига ето моя коментар:
Оценката, на каквато и да е дейност, с определенията “успешни и неуспешни” зависи от целите и задачите, които са ви поставени или които сте си поставили.Вече отбелязах, че в нашата експедиция изпълнявахме задача поставена ни от научния съвет на ИО, която имаше две части – основна: ”изпитване и оценка на техническите системи и елементи от технологична схема за водолазни спускания до дълбочина 78м.” и допълнителна: “идентификация на потънал обект на дълбочина 78м.” Тъй като втората част на задачата имаше малка научно-техническа стойност тя беше приета от НС на ИО само като начин за спонсориране на експедицията. Първата част на задачите беше изпълнена на 100%. Всички спускания с ОВЗ бяха успешни по отношение на първата част. За съжаление, въпреки положените усилия, втората част на задачата т.нар.”атрактивна добавка” не беше изпълнена. Всички наши спускания бяха извършени при неблагоприятни хидрометео условия: вълнение – средно 3бала. Интерестно ми е да зная, ако по време на експедицията на BSTD имаше такова вълнение, можеха ли да проведат дори едно спускане? И на база на какви стандарти?
А сега по въпроса за стойността: Разходите за нашата експедиция бяха 18 000 лв. (9000 евро), а не 20 000 евро, както твърди Владо Явашев. Ще приема, че разходите за нашата експедиция са били 4,5 пъти по големи отколкото техните. Това е много по-малко от средното съотношение на разходите за промишлени спускания със “surface supply”, към тези за технически спускания с автономна екипировка на една и съща дълбочина.Това е световно известен факт, тъй като безопасността при първото е многократно по голяма отколкото при вторите.
Водолазни спускания, на посочената дълбочина с автономна екипировка могат да си позволят само необвързани спортни водолази, които са наясно с риска или дори в много от случаите, когато го търсят умишлено. Но отговорни водолазни компании, извършващи индустриални подводни работи, никога няма да го допуснат. Затова тежките инциденти при технически спускания са десетки пъти по-чести, отколкото при промишлените спускания. Така че, безопасността си има цена.
И накрая смятам, че трябва да се отбележи и факта, че първите опити са винаги по трудни от следващите. На базата на събраната информация и поуки от първите спускания, всеки би провел следващите с по-голям успех и по-малки разходи.
Аватар
Ilia Krastev
 
Мнения: 2
Регистриран на: Чет Ное 26, 2009 10:55 am


Назад към Mихаил Заимов представя: потъналите кораби по света

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron